Новите фабриканти

Два музейни комплекса, разположени на десетки декара площ край кв. Бараково, община Кочериново, бяха открити тази неделя. За събитието дойде бившият премиер Симеон Сакскобургготски и съпругата му Маргарита, посланици и дипломати от столицата, туристи, местни хора. Единият от музейните ансамбли е за вървялата преди повече от половин век /до 1961 год./ Рилска железница. На места по Рилското корито още личат останките и „следи“ от съоръжения на теснолинейка до Рилския манастир. Другият музей е за работилата до 1946 год. за производство на мукава и хартия Балабанова фабрика. Тя е била изградена и открита през 1903 год. на площ от около 330 декара. Собственици са двамата братя Тодор и Коста Балабанови. След няколкогодишен труд и неимоверни усилията преподавателят по физкултура в Националната художествена академия Методи Панайотов е успял да възстанови отделни помещения и халета от Балабановата фабрика. Почти в автентичния им вид. На много места са аранжирани воденични камъни, които стривали дървесината, преди кашата да се омеси и втвърди като хартия и мукава.

 
След голямо тичане и висене пред служби и ведомства, по министерства, Панайотов е реставрирал и композиция от локомотив и 8 вагона, както и съоръжения, използвани по поддържането на релсовия път до Рилския манастир. Има и около 500 м. новомонтирани релси, по които демонстративно ще се движи влаковата „платформа“. Коментира се, че локомотивът е даден за отговорно пазене в Бараково, за атракцията. По-възрастни хора си спомниха кое как е било по теснолинейката до Рилската обител, за която от години има идеи да бъде възстановена, но това все още не става поради непосилно финансиране. В двора беше открит и нещо като мемориален комплекс от няколко плочи с изписани на тях имената на около 500 работили в Балабановата фабрика чужди работници и специалисти – някои от тях станали основатели на първата дърводобивна камара у нас. Свещеник отслужи молебен по повод откриването. Новите музеи ще бъдат посещавани от стотици туристи, инициативата е чудесна, радваше се Симеон ІІ, който – оказа се, че от дете се познава с дошлата за случая наследница на Балабанови – Искра Балабанова.

Възрастни бараковци с умиление разказваха за старите фабриканти Балабанова. Рускиня /или украинка/, работила при братята, се просълзи, дори се обърна към наследницата им Искра Балабанова с призив: „Ей, сега – ако натиснетe копчето, г-жо Балабанова, и фабриката да тръгне!“. Така е. Копчето е натиснато. При Бараково започва мощен музеен бизнес с евроблагословия /защо иначе са изписани в мемориала работилите във фабриката, в която и поетът Вапцаров е работил, работници и специалисти чужденци. И защо бяха канени за откриването 45 посланика, нищо, че дойдоха един-двама. Подхваща се бизнес на пътя и свързан /чрез ретро Рилската железница/ и с Рилския манастир. Изпълнителният шеф Методи Панайотов е раждан тук, домът му е на метри от комплекса. Майка му – жива и здрава да е, е на и над патриаршеска възраст. И тя може да разказва какво са правили Балабанови преди 60-70 години в Бараково. Така, че – нови фабриканти. Едва ли е случайно обаче, че вече тръгнаха коментари и закани, че всичкото това е незаконно, че няма издадено разрешително, че има милиарди правни и юридически врътки, докато се изясни кой какво взима и кой какво прави на територята на бившата фабрика. Ще се види кое как ще стане. Но поне приватизираният при масовото разграбване на соцнаследството, съсипан и заприличал на пустиня и лунен пейзаж, днес събра стотици. Дори и един цар дойде на крака да похвали начинанието.

Юг News

Славчето – дълбоко в сърцето

Като бях малчуган, три дни в годината особено ме радваха. Първият беше Бъдни вечер, вторият – Великден, а третият – Съборът на Славчето. От всичките бях по малко разочарован. На Бъдни вечер никога парата не се падаше при мен. На Великден комшийските яйца бяха по-здрави от моето, а Славчето, ах, Славчето, този изстрадан ден на близки, но разделени!
Помня го от шейсетте, времето на постстудената война и реалния социализъм. Време на първите перлонови ризи и шушкави шлифери, на преизпълнените норми на трудещите се в мините и заводите, времето на лозунгите и младежките трудови бригади.
Вече е май, а датата за Събора на Славчето е установена. Месец и половина кроя план, какво ще си купя на Събора и какъв подарък ще получа от чичо и стрина от Перник. През този месец вкъщи нямаше „не искам” и „не мога”, защото умело бях изнудван от домашните: „Ако не сториш това или онова, няма да ходиш на Славчето!”
Господи, къде има по-голямо наказание, да не ида на това прословуто свиждане!
В събота греем вода в големия котел и се къпем – първо ние, децата, след това мама, тати, стрина, чичо, баба, дядо. Всички живеем в една къща, но ключът от мазето е при баба, тя го е вързала на пояс и всичко е под контрол. Тази нощ не мигвам, от радост. Баща ми или чичо ми през нощта пускат воловете на паша. Пропеят ли втори петли, ги прибират. Баща ми точи бръснача и удря едно гладко бръснене. Баба е подквасила гъсто овчо мляко, а дядо е обърнал сугарѐто на шиш. Шарената торба е пълна с домашни ястия. Баба облича новата си рокля, ушита специално за Славчето. Винаги беше с яшмак и телена скутача. Обувките са от миналото Славче и оттогава насам не ги е обувала. Дядо само на тоя ден облича единствените си шаечни панталони и купешка риза в синьо и червено. На краката носи жълти обувки, намазани със свинска мас, изделие на прочут ресенски майстор. Ходи лековато, а обувките скърцат като оседлан кон.
Мама и стрина са в тъмносини поли и в същия десен забрадки. Под забрадките се виждат дебели плитки, косите им блестят от разтвора на захар и вода, прадядото на днешните скъпи гелове. Чичо ми е много модерен, с перлонова риза и ръчен часовник, марка „Ракета”, той е майстор строител и ризата му е подарена от покрива на някой местен големец в Кичево. Всички са се издокарали и са с добро настроение. Ние децата – също. Днес ще се срещнем с чичо и стрина и с братовчедите ми, които живеят в Перник. Чичо е миньор. Едвам чакам кога от чантата ще извадят кутия „тахан халва” и вафли и ще кажат: Това е за децата! Винаги са ни носели и зрели домашни череши.

От Белут до Славчето е точно един час път. Още през нощта хората от по-далечните села са тръгнали на коне и магарета, да се видят с близките си. В 6 часа се „отваря” границата. Ние пристигаме поне половин час преди откриването. Дядо броди с поглед из тълпата, иска да съзре сина си от другата страна. Баба го успокоява, че има на разположение десет часа – ще се „издумат”. От естрадата ечи народна музика. Димят скари. Мирише на кебапчета и бира. Гледаме „отварянето на границата”! Дядо се радва на българската военна музика и руския марш, но не смее явно да го признае, даже и пред домашните. Ето го чичо, стрина и братовчедите ми! Чичо е в костюм, а стрина – с бяла рокля на цветчета от проста басма, с подстригана коса и без забрадка. Братовчедите – с кратки панталони, бели ризи и пионерски връзки. Стрина си носи обувките още от Перник, а не като мама и другата ми стрина: до Извор бяха в гумени опинци и ги оставиха на кьошката при едни познати, и тогава обуха обувките си. Прегръдки, целувки и възклицания! Само баба плачеше от радост. Ние си имахме определено място, където се намирахме, и си развръзвахме багажа. И не само ние. Нашето беше над пътя, до един глог. „Китанците” се събираха от другата страна на браздата – до черешата, „Дървениците” – до портрета на Карл Маркс, защото Маркс приличал на стария Дървеница от времето на руско-турската война и комшиите му викали „презрелия слънчоглед”. „Комитските” фамилии се събираха оттатък браздата – за всеки случай, защото спомените от Голи оток и Белене още са пресни.

Всяка фамилия си имаше определено място за среща, подобно погребенията в гробищата. На отсрещната страна, към Рудината, над табелката „Дотук за български граждани” – са стотици завързани коне и мулета. Казваха, Наке от Рибарци нарочно идвал с кобилата, за да я чифтоса с расов жребец от Божица. От противоположната страна на огромното конско стадо – всякакви марки руски превозни средства от това време. И едната, и другата гледка бяха плод на реалния социализъм. Моите съборяни вече опитваха домашната двойно препечена ракия. Чичо от Перник се интересуваше от всичко, свързано с родното село. Питаше коя нива с какво е засята. Каква реколта очакваме. Как стоят дръвчетата с плодородието, увеличихме ли добитъка. Говори ли се кога ще получим ток, нас децата ни питаше как се справяме с школото, знаем ли стихотворения. Макар че получава държавна заплата, много му се иска, след дядо ми, да си получи част от земята. На дядо не беше все едно, че толко рано го „отписва” от живота, а пък баща ми му напомняше, че живеят в две различни държави и по-добре той да си гледа държавната работа, отколкото да мисли за белутските дерета. Чичо ми не беше настоятелен, но вярваше, че един ден той ще идва в родното си село без паспорт и свободно ще си обработва неговата част, защото: „където вода е текла, пак ще тече”! Аз тези думи на чичо не ги разбирах, но, като сега я гледам, как баба се прекръсти и каза „дай Боже!” На пернишката ми стрина много ѝ допадаше агнешкото и сирпогачата. Питаше баба коя от етървите я е омесила. Баба беше такава жена, че си защитаваше снахите, особено пред абанджии. Ние, децата бяхме доволни, защото получихме халва, бонбони, имаше дори и вафли и обезателно захарно петле, на което много се кефех.
Мъжете се разходиха из събора, а етървите вардеха багажа. Чичо с поглед сочеше към портрета на Георги Димитров и казваше, че бил умен човек, но нямал късмет да живее, той щял да оправи положението и на нас, отвъд границата. В късните следобедни часове Славчето остана една стъпкана ливада. Една година живот може ли да се разкаже за няколко часа свиждане?! Колко сълзи, колко мъка и клетви стоеха зад тези братски прегръдки, от желанието за среща.
Ето тази отворена рана, Славчето, която кървеше с десетилетия в душите на западнопокраинци, сега пак ще я разравяме. Защо?
––––
Автор на очерка е поетът от босилеградскаото с. Белут Радко Стоянчов /62г/. Написан е през 2005 г. и е публикуван в „Бюлетин”-а на българския културно-информационен център /КИЦ/, както и в издадения през 2015 г. прозаичен сборник „Докога?” на Радко Стоянчов. Утре, 24 юни 2017 год., стотици от двете страни на границата отново ще стъпят на Славчето. С вълнение – дълбоко в сърцето.

Юг News

Чакали вият

Ловно-рибарското дружество „Елен“ в Кюстендил намали наполовина премията при отстрелян вреден дивеч, обявиха шефовете на организацията. При отстрелян вълк възнаграждението вече ще е 50 лева, при 100 досега, за чакал – 15 лева, за лисица – 5 лева. До драстично намалените премии се стигнало, след като ловци от някои дружинки предали само за седмица 8 убити чакала и 3 лисици, при това – замразени. Това породило съмнение, че хищниците са отстреляни в други райони на страната, където не плащат премии, и те са предоставени на колеги от кюстендилските дружинки, за да печелят. От съседна Дупница например. За една година на ловци от Кюстендилско са изплатени 8 500 лева за отстреляни хищници, каза секретарят на „Елен“ Венко Калинчев. „Някои ловци започнаха да хитруват и да донасят за изплащане отстреляни замразени хищници чакали и лисици, които са били предавани във ветеринарните лечебници.Това даде повод да бъдат намалени изплащанията на хищници“, пояснява Калинчев. Затова отстреляните хищници занапред ще бъдат приемани лично от председателя, т.е. от Венко Калинчев. Съмненията за замразените хищници дошли заради дружинки, които преди това са имали нисък отстрел на хищници, докато напоследък предават едната седмица 10 чакали, другата седмица – 8. Па и замразени.
То ловджийските лакардии нямат край. Преди години имаше редовни хайки по изтребването на чакалите по поречието на Струма, защото почнали да се разхождат из дворовете и да посягат на стоката на нашенеца из селата. Тогава бяха обявени отличниците, поразили най-много хищници. Похвала пред строя. Сега пък – далавери. Ами за 15 лева никой няма да хаби време, гориво за джипа и за патрони. Тогава. Чакалите ще си вървят и ще си вият на воля. Както и вълците. За тях таксата /възнаграждението/ падна от 100 на 50 лева. А някога и горското даваше по 2 кубика качествен чамов материал, нарязан. И това вече го няма. Криза е. За какви премии може да става дума. Да им дават по една грамота на вълчарите и чакаларите и толкоз. На хартиен носител. Или безплатна снимка с убития чакал. Нещо такова. А чакалите да си вият на воля.

Юг News

Сега па саламандър

След зашеметяващия си успех м.г., когато направиха мегапортрет на Майстора върху декар и половина площ на паважа на централния пл. Велбъжд, възпитаниците на школата „Новите майстори“ в Кюстендил са пред ново предизвикателство. Те ще рисуват саламандър, или по известен като дъждовник, върху 300 бетонови стъпала, водещи към Хисарлъка, по които вървят предимно разхождащи се и природолюбители за към парка, обяви пред медиите шефът на школата Евгени Серафимов, който води класовете по изобразително изкуство в едно от кюстендилските училища. Инициативата се финансира от Младежка банка /Браво на банката!/. Но защо саламандър?  „Този подстъп към Хисарлъка не е е много любим на хората, тъй като е доста стръмен. Челата на стълбите обаче предлагат една изобразителна повърхност във височина. Идеята е това стълбище да се направи цветно, да се направи с ярки цветове, но не просто да се нашари, а да се направи силуетът на един дъждовник, който, погледнат отдолу, ще се вижда, че все едно се изкачва. Саламандърът населява лесопарк Хисарлъка и това е и причината да бъде изобразен той”, тълкува замисъла си пред репортери художникът Евгени Серафимов. В проекта ще участват 20 млади художници от школата „Новите майстори”. Началото на мегарисуването ще бъде 10 юли. Саламандърът ще бъде оцветен в черно и жълто, като този път боите ще бъдат по-трайни за разлика от „Майстора върху един декар” на площада. Целта е тази рисунка да остане няколко години. Ще го направят като жив младите майстори, радват им се отсега кюстендилци.
За да се обърне внимание на изкуството в днешно време то трябва да бъде скандализиращо в положителния смисъл на тази дума, убеден е Серафимов. Някои са готови да приемат, че кюстендилските подрастващи майстори на четката подражават до известна степен на Кристо – хващат огромно пространство и го обединяват в една „живописна идея“. И т.н. Ако за Майстора ги видя целият свят и ги поздрави, сега обаче младите кюстенидлски майстори няма да получат овации. Стълбище, закрито отвсякъде от некастрени с години шубраци, дървета. Сенки. Къде ще се види цял саламандър. Защо не направиха някое мегапано при миришещия още на латекс и бои парк хотел „Кюстендил“. Или метри по-надолу, при поизтърбушения на доста места спортен комплекс „Осогово“. Там по фасадата можеш да нарисуваш деветте кръга на ада. Или по-нагоре – при порутените казарми. Да нарисуват един войник с каска и „калашник“ с нож през рамо. Или пано с живи брези край Банщица. Ще видим докъде ще изпълзи саламандърът. Да му отредят една клетка в наследения от покойния Иван Ников и на нищо не приличащ зоопарк „Хисарлъка“. Нещата ще се вържат.

Юг News

„Само Марек“ за тризнаците от Лондон

 
След близо 60 години Дупница се радва на тризнаци – две момичета и едно момче Айс, Мей и Фюриън Капитански, се родиха в Лондон, но са граждани на Дупница и вече са им връчени актовете за раждане, съобщиха от общината. За техен град претендира и Кюстендил, след като майка им и едната баба са от там. Трите бебета се родили на празника св. Мина на 11 ноември м.г. Едното от тях тежало 917 грама, другите две по 1 килограм и 600 грама. Чак сега, като заякнали, пътували от Лондон до Дупница и заедно със своята майка Радостина Капитанска и двете баби Силвия и Димитринка гостуваха на общината, за да си получат удостоверенията. От общинската управа ги обявиха за талисмани на Дупница. Заради ангажименти с футболния си отбор в школата на английския елитен тим „Брайтън“ бащата на трите малчугана Иван Капитански, който е бивш треньор в „Марек“, не успял да присъства. Тризнаците ще бъдат кръстени на 2 юли в кюстендилския храм „Св. Мина“ . Причината да бъде избран този храм е, че Айс, Мей и Фюриън се появиха на бял свят именно на този празник, припомнят родителите им, бабите и дядовците в Дупница и Кюстендил.
Как не се заформи агитка и да ги посрещне с дупнишкото: „Само Марек! „Нищо – като тръгват в първи клас или за абитуриентската им вечер. Или по някакъв друг повод. Кюстендилци обявиха, че дядото на Айс, Мей и Фюриън е новоизбраният лидер на БСП в Кюстендил Росен Стоименов. Някои соцактивисти веднага се размечтаха – „край, имаме вече структура и в Лондон. С трима души членове първоначално“. Но Кюстендил губи спора дали сладките мъничета са дупничанчета и кюстендилчата. Бащата е от „Марек“. Следователно и бебетата са от Марек-Дупница, категорични са местни капацитети. Добре са го измислили родителите и кумовете – ще ги кръстят в кюстендилския достолепен храм „Св. Мина“. Където ще им дадат църковните свидетелства. Дупница е шампион по подпомагане на двойките с репродуктивни проблеми. Проплакали са над 20 бебета за последните 5 години. Сред тях и близнаци. И Бог помага. Тризнаците от Лондон са по естествен начин заченати и родени. Но и това е знак. Живи и здрави – всички! И дупничанчетата с английски имена! Всички!

Юг News

Наше сиво

Около 1/3 от работещите занаятчии в Кюстендилско са в сивия сектор – без регистрация и без финансов отчет и контрол на постъпленията, казаха от регионалната занаятчийска камара. На среща с общината и НАП е решено да се подават сигнали за работещи без регистрация работилници и занаятчии, за да бъдат санкционирани. При това данъчните се смилили и обещали да проверяват и такива, на които не е дадено от сигнализиращия ЕГН-то. Де да видим колко ща има резултат това. Регистрираните занаятчии в областта са около 700, работещите без регистрация са поне наполовина. Това е проблем и той е от години,трябва да се засили контролът от страна на общините, финансовите и данъчните служби, казва председателят на регионалната занаятчийска камара в Кюстендил Даниела Стоянова.
Какво като го казва. Някога, при соца, бдителни комшии, водени от завист и от нашенската нагласа да вреди на кой, „що докарва пари“ – нищо, че е с труд за сметка на почивката и заседяването в кръчмата, донасяха в общината кой какво поработва извън правилата. Шивачи, дърводелци, бояджии се криеха и заключваха докато направи един прозорец в мазето или съшие един панталон на роднина, на колега, на зрелостник абитуриент и му вземе 3 или 5 лева. И сега всичко се знае. Колко са автоспецовете, които дори и електрониките на модерните коли се захващат да поправят. А имат един лаф за процеса с будалкането на клиента, че работата ще стане – „тоя още го греем“ /сиреч – готвя го, докато го съдера/. И всичко става с устна уговорка и пазарлък, с цени, каквито му хрумнат на капацитета, който те „грее“. А колко занаяти умират – в Кюстендил остана само един часовникар. Няма нито един, освен в циганската махала, който дамаджани да плете – примерно. Или да поправя чадъри. Затова пък се роят коафьорите, автотенекеджиите, автомивките, тези, които ваят татуировките, как им викаха. За жалост и траурните бюро и агенции. Лошо нема, ама да се регламентират, да сложат на видно място сертификата, разрешителното за дейност. Ами! Ами най-древният занаят – платената любов. Там какво правим. Какъв е регламентът при жриците на най-древната професия. То и в литературата – при социалистическия реализъм, имаше сив поток. Уж всички го заклеймяваха, а пък той виря до края. И сега го.

Преди две-три години унгарският премиер Виктор Орбан беше на посещение, а нашият министър-председател Бойко Борисов му се похвали, че кабинетът му е събрал 3,5 милиарда от сивия сектор. Унгарецът почти се ошашави – щом така набързо се събират над 3 милиарда лева от сенчестия бизнес, то колко ли е той реално като размери и мащаби. Изобщо колко е българското сиво. Кого да питаш?

Юг News

Засега е така

 
Кюстендилската поетеса Екатерина Йосифова е тазгодишният носител на златния „Орфеев венец“ за високи постижения в съвременната поезия, който традиционно се присъжда на най-изявения през годината поет. Отличието й бе връчено от министъра на културата Боил Банов,който пристигна в Пловдив, за да поздрави нея и събралите се на Античния театър хиляди пловдивчани, дошли за официалната церемония по откриването на 15-я Литературен фестивал „Пловдив чете“. Орфеевият венец” за първи път се присъжда на жена – поет. Сред книгите й с поезия са: „Късо пътуване”, 1969; „Нощем иде вятър”, 1972; „Ръце”, 2006; „Тази змия”, 2010; „Тънка книжка”, 2014. Пише и книги за деца: „Истинска приказка за Поли”, 1994; „Легенда за магичния певец”, 2000; „Дракончето Поли”, 2012 г. Тя е носител и на наградата „Хр. Г. Данов” на министерство на културата за художествена литература („Нагоре – Надолу”). През 2014 г. Екатерина Йосифова получава и голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Тая добра новина дойде преди дни, но съгражданите на Катя Йосифова май не и обърнаха никакво внимание.Самата Катя все по-рядко стъпва в родния град, където е учила, била е учителка в Станке Димитров /Дупница/, председател на дружеството на Съюза на българските писатели в Кюстендил. Подавала ръка на няколко от стихотворящите през годините хора от града – последно покровителства /без лош подтекст на думата/ Биляна Попова. Преди нея Роза Анастасова, дали не и Цветанка Ризова. Както и да е. Наградата на Катя поражда нелицеприятни въпроси и констатации. Защо „Пловдив чете“, а Кюстендил не чете. Впрочем чете – дамско поетическо ателие се скъсва да чете пред деца на предучилищна възраст едва ли не, до хора от социалните домове, правят литературни десанти, дано не тръгнат по предприятията и колективите, както през онова време. Единствената кабеларка в града върти някаква ама толкова тромава и напълно безинтересна рубрика – „В света на книгите“. И това е май. Отделни проблясъци от време на време – като младия белетрист Калин Василев например, който спря и захвърли перото, вече работи като юрист в митницата. Това ли го стъписа. А напъни доста – и режисура опитват някои сред тийнейджърите /пак от женския пол/. Има и доста поетеси все още в тоя град. Но ниво няма. „Засега е така“ озаглавила е едно от стихотворенията си наградената и в Пловдив кюстендилска поетеса Катя Йосифова. Засега е така и ще става по-зле. Става въпрос за четенето, поезията, духовността изобщо на родния й Кюстендил. Затова спря да идва. Засега е така.

Юг News

Царските очаквания

Симеон Сакскобургготски стана на 80 години. Раждането му на 16 юни 1937 г. като дълго чакания наследник на цар Борис III е било национален празник. Само на 6 години Симеон, който е родственик с всички европейски кралски фамилии, става последният български цар. Царуването му продължава до 1946 г., когато на референдум България е обявена за република. Почти целият живот на Симеон Сакскобургготски минава в емиграция, най-вече в Испания. Присъствието му в българската политика започва да се усеща веднага след 1989 г. Първоначално той дава няколко интервюта, а през 1996 г. се връща за пръв път в България, като посрещането му е като на истински цар. 5 години по-късно Симеон се връща в българската политика, основавайки своята партия НДСВ. Царската партия печели 120 мандата в парламента, Симеон става премиер, като прави коалиция с ДПС.

За правителството на Симеон Сакскобургготски, както и за следващото правителство на тройната коалиция, в което НДСВ е коалиционен партньор, оценките продължават да се противоречиви. От една страна, в този период България изживява най-добрите си години от икономическа гледна точка след 1989 г. Все още обаче се спори доколко това е заслуга на правителството и доколко плод на добра международна конюнктура. Факт е също така, че в този период България стана официално член на ЕС и НАТО. Както изчисли неговият външен министър Соломон Паси пред бТВ , тези два национални приоритета са реализирани средноаритметично за 797 работни дни. А Симеон и до днес се помни с прочутите си 800 дни. „Готов съм да предложа схема от икономически мерки и социално-икономическо партньорство, посредством които не по-късно от 800 дни прочутото българско трудолюбие и предприемчивост ще променят живота ви“, каза Симеон преди изборите през 2001 г. в известната си реч от 6 април. И огромна част от българския народ му повярва.
Предположението на Паси, че един ден историците може би ще наричат този период „златния Симеонов век“, е твърде пресилено. Факт е, че присъствието на Симеон в българската политика спомогна за формалното присъединяване на България към ЕС и НАТО. Всички водещи западни политици, включително американският президент Джордж Буш, го гледаха със страхопочитание на различни международни форуми. Според сполучливото обобщение на проф. Андрей Пантев „в сравнение със Симеон членовете на Камарата на лордовете във Великобритания са селяци“. Факт е обаче също така, че именно в този период олигархичното задкулисие окончателно се окупира във властта. Достатъчно е само да се отбележи, че и Бойко Борисов, и Делян Пеевски започнаха политическите си кариери от НДСВ. България все още не успява да стане реален член на ЕС. Правосъдната ни система продължава да е под европейско наблюдение, а влизането в Шенген и еврозоната е отложено за далечно бъдеще. И проблемите, с които и до днес не успяваме да се справим, бяха заложени точно когато Симеон бе във властта. Преди правителството на НДСВ България изпреварваше Румъния в своето европейско развитие, докато сега ситуацията е точно обратната.
Сакскобургготската фамилия като цяло няма положителен имидж в българската история. Фердинанд има заслуги за изграждането на модерна България. Но има заслуги и за това, че България не успя да реализира своя национален идеал. Вярно, цар Борис III остава в спомените на българите като добрия цар, който е бил загрижен за народа си. Симеон обаче като че ли по-скоро прилича повече на дядо си.

Това пишат обиграни анализатори, политолози, стратези и пр. А обикновеният народ дали и в тоя ден, честит да му е 80 .г юбилей на царя, си дава сметка какво аджеба стана с връщането на Симеон от Мадрид. Ход, с който червените /през Москва/ спечелиха срещу СДС на Иван Костов през 2001 год. Иначе нямаше как да стане. Че и той и сестра му Мария Луиза са имали за главна цел при връщането реституцията на техните и това което над техните имоти им даде тогавашната оформила се покрай него управленска върхушка имоти. И съдебните спорове още продължават кое е тяхно, кое не е, докога ще е тяхно и пр. В партиен план. Що за сурогат и недоносеност беше това НДСВ, което се пръкна минути след неговото идване. Та той поопипа почвата, с една коалиция недоразумение, в която беше партньор. И каца на летището в Горна Оряховица /!/ в разгара на предизборната кампания. Какво да кажем и за това – в ръководния съвет на едва що учреденото НДСВ влезе кюстендилската учителка от кв. Въртешево Елка Анастасова. Съседите и подмятаха, че до идването на Сакскобургготски и тръгването му към властта г-ца Анастасова си връзвала косите с обикновен ластик от гащи /дано да не е било така, била е учителка, все пак/. Впрочем и след падането им от властта Анастасова беше на 200 % сигурна в 800-те дни на нашето оправяне, с които анонсира управлението си Смеон I. Всичко било разчетено до цент каква финансова интервенция, нещо като „план Маршал“ за България трябвало да се осъществи. И как е провалено всичко. От мутренските и срасналите сe с властта мафиотски „параформирования“. И провалът станал неизбежен.
Колко е така, и г-ца Анастасова не може да обясни с днешна дата. Нея я отнема тотално, някъде по Апенините се е зареяла, не щяла и да чува за Кюстендил и за България. Едва ли и се иска да чуе е за царя. Край с царските очаквания. Има ли още някой да очаква нещо – не само от царя. До 90-годишнината Ви, Ваше величество.

Юг News

Аз съм българче = 100 лева

От 50 на 100 лева става таксата за регистрация на чужди граждани в Кюстендил, решиха съветниците. Решението вече е влязло в сила стана ясно на месечното съвещание с кметовете на населени места днес. Цялото тичане по регистрацията на кандидатстващите македонци, сърби, черногорци, шиптъри е за кметовете – „от-до“. При това селските управници не взимат никакъв хонорар. „Карам ги такива, които и при нас са десетки всеки месец, да изрецитират поне един куплет от „Аз съм българче“. Доста се затрудняват“, шегува се кметът на близкото с. Жиленци Камен Златков. Над 12 хиляди са вече „чужденците“ с двойно гражданство в община Кюстендил, казаха администратори.
Затова пък даващи адреса си на кандидати за двойно гражданство кюстендилци припечелват добре от „чужденците“. Коментира се, че тарифата е 80-100 лева на човек, а посредниците им взимат още толкова, поне 50 евро, твърдят информирани. Хазаи се оказаха с по 500-600 квартиранти македонци и шиптъри по Кюстендил допреди две-три години. После промениха закона – не можеш да отдаваш повече от на трима за една стая, т.е. с три стаи можеш да прибереш най-много 9 новоизлюпени българи. Които са българи колкото ние, българите, сме от Самоа. Ама нали с българското гражданство се ползват с всички облекчения и привилегии из страните на ЕС. Сега, и след падането на роуминга за страните членки плюс Норвегия, Исландия и Лихтенщайн, македонците масово ще стават абонати на наши мобилни оператори, просто ще си купуват карти. 2/3 от колите в Босиелеградско са с номера „Кн“. При гласуване, при бедствия – не дай, боже, даже за празниците – не идват, няма ги. Ама се ползват максимум от регистрацията си в Кюстендил. Такъв изроден платен и плащан патриотизъм едва ли има някъде другаде. „Аз съм българче, обичам…“, поне дотам, до „обичам“, да го научат.

Юг News

Какво ти пикаене

Инспекцията по труда в Кюстендил направи бърза проверка в ТЕЦ „Бобов дол“ по сигнали и оплаквания на работници там в медиите, че от ръководството на централата отменили двете 10-минутни почивки на работниците. След направено предписание заповедта е била отменена. Според нормативите и организацията на труда работниците имат право на 10-минутна така нар. физиологична почивка след втория час от започване на работа и още толкова следобеда. Особено тези, които работят на конвейр, с продължително оставане на едно място, извършващите монотонна работа, в административните офиси. Те трябва да се раздвижват – макар и за десетина минути. На места са въвели и упражнения срещу монотонността и заседяването. Според шефовете на ТЕЦ „Бобов дол“ обаче с тези минути се злоупотребявало. Често пъти те продължавали по-дълго, работниците пиели кафе и пушели цигари извън регламентираното време. Затова забранили почивките. Това е неправилно, заповедта е неправомерна и затова е отменена. Шефът на централата инж. Емил Христов сам я отменил. Явно е бил афектиран и ядосан, за да я издаде изобщо, коментират инспектори.

Няма да се пикае и толкова. Защото българинът много умело използва ходенето до WC, за да кръшка. Както и пушенето. Застанете пред някой шивашки цех и ще видите какво става. По всяко време отпред има поне 4-5 шивачки, които пушат и клюкарят ли клюкарят. В 19 без нещо, в 11 без нещо. Все така. Май няма противодействие срещу произвола да пушим, да бъбрим, да се помотаваме. А трябва да се работи. Защо в тоя съвременен век и при нас не се въведат електронните карти. Като отиваш да тоалетната, маркираш, че си напуснал работното място. При връщане – фиксираш връщането. Като си тръгваш – „щрак“ с картата. В края калкулират какво си свършил през работния ден. И ти начисляват надника. Като направиш няколко мижави надници – аут. Отиваш да пикаеш, да пушиш и да си бъбриш с такива като тебе. Често пикаещи.

Юг News