И Барис Роканов
Почина Борис Роканов, роден в Кюстендил, но считан извън Кюстендил за един достоен и значим български поет. Борил се сам и гордо със живота. Още от тийнейджър. С тежка съдба – женитби, раздели /първата му съпруга е журналистката от Ватикана, Париж, Брюксел Тони Николова, която още се изявява – така, де/. Отгледал сам три прекрасни деца и написал паметни стихотворения и поеми. Докарал си инфаркти и захарни болести, но не си даде съвестта. „Животът ни свърза, бях му кум и зная, че Поезията бе за него всичко. Лек път, Боре!“, написа Недялко Славов във Фейсбук. Следва биография. Борис Роканов е роден на 12 ноември 1961 г. в Кюстендил, но живееше в Пловдив. Той е автор на и на 6 стихосбирки, 2 книги за деца, на антологията „Стих и четка, един проект на Борис Роканов“ (1997), на две литературни анкети – с Екатерина Йосифова (2001) и Блага Димитрова (2002), на романа „Шейсет и четири хиляди деветстотин двайсет и осем“ (2010). Неговата поезия е издавана в Италия, Германия, Унгария, Франция, Сърбия. Участва в сборника на английски език „Поети на свободата“. Издател и организатор на поетични форуми. Автор е и на 18 самостоятелни изложби живопис в София, Пловдив, Варна и Бургас, както и на 2 проекта: „Борис Роканов и пловдивската лудница“ (София, „Шипка“ 6, 2007) и „Ангелушев&Роканов“ (София, Пловдив, Варна, 2007–2008). Ситуира една пейка на гърба на Народното събрание, една, не проработила обаче, метафора на живо от негова страна. Не впечатли никого с пейката, не стресна кой знае колко и депутатите.
„Нещо си му има на тоя“, подхвърлят по родния му Кюстендил. Явно е така. Щом избяга от Кюстендил, е поет. От поредицата Биньо Иванов, Георги Белев, сега и той. Всички са отвъд. Светла памет!

И още едно писане в памет на Роканов

Виолета Атанасова:

Боби Роканов си тръгна…На 59…

Изпълни живота си с много странности, с много стихове, с много картини, много приятелства, много жени, деца, книги, несъгласия и несъответствености. Кюстендил го беше забравил и той стана пловдивчанин, който запази в поезията си духа на стария си кюстендилски род и на родния си кюстендилски квартал „Каваклия“. Никой не е пророк в собствения си град. Особено при определени обстоятелства и специфики…

Ще се сбогуваме с Боби в петък, 19 март, в 13 ч. на старите гробища.

ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ, КОЕТО ПРЕРАЗКАЗВА ОТНОШЕНИЯТА

НА НОЩНИЯ ПОЕТ И НЕГОВИТЕ ТРИ СЪПРУГИ, ЕСТЕСТВЕНО, БИВШИ

Сега за съпругите, ето ги:

Тиха, набожна и смирена беше първата,

родена в Кюстендил, сега живее в Рим,

работи за няколко вестника и телевизии –

особено веща е в италианското законодателство.

Тиха, набожна и скромна беше втората,

родена в София, сега живее в Копенхаген,

ожени се за един червенобузест викинг, когото не обичаше,

(поне така твърдеше в началото), но вече му свикна,

така че няма да я отвее северният вятър и ще си остане в Дания, ура!

Тиха, набожна и свенлива беше третата,

родена в Пловдив и живее още в него,

кофти за децата!

Дотук със съпругите.

Нощният поет се метна на трамвая,

където миришеше на Аспаруховите орди,

а любовта на българката от времето на турското ни робство

валеше хем противно, хем дълбоко –

кой разплака доброто момиче,

кой му взе цигарите и хляба,

и го изпрати да живее в „Обеля“-та – попита нощният поет

и напълни десет кофи сълзи, тоест цял живот плака,

оказа се, че и плачът му се удава, както писането.

Толкова за днес, за утре още.

Борис РОКАНОВ

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Моят слабоумен приятел Боби…Така си говорехме с него. Не бяхме кой знае колко близки. Но бяхме кюстендилци, от горе-долу едно поколение, та и живеехме в един блок – на „Ангел Кънчев“ 5 – нещо да кажете?, разбирахме си знаковите системи, имахме идеи за общи инициативи – предимно замислени от него, последната беше да четем поезия на ковид болните в лазарета на зала „Армеец“. Исках да го върна в Кюстендил, където отдавна не беше идвал, отдавна нямаше за какво. В смисъл, както казваше той в почти всяко изречение, да припомня на града, че го е имало. Последно се видяхме на римейка на Голямото литературно четене в Софийския университет, година и нещо от тогава. Кандидатстваше по разни май псевдо програми за подкрепа на свободните артисти в условията на падемията, не получи нищо, възмущаваше се, че разни тъпи проекти получиха пари, поболя се и беше убеден, че се извършва целенасочен държавен геноцид върху смислените творци. Мдаа…

Ето, Боби, сега си идваш в Кюстендил…В смисъл, вече за постоянно. Но ще си останеш в Пловдив, знам.

„За скършеното цвете само споменът ми сочи, че е карамфил“…

Ама то светът е навсякъде… Моят слабоумен приятел Боби живее, живее още…Непрестанно…Проза.