„Христо Ботев е вселена, огън, жар, свобода, герой. На моите деца им разказвам редовно за Ботев, за това какво олицетворява, за това какъв символ е и най-вече, че те трябва да го знаят, да го помнят и ако могат да вземат от него именно този пламък“. „Ботев е свободата, Ботев е откровеността, Ботев е това, което искаме да бъдем“. Е, цял ден беше така – нали е 2 юни. Та подвизи, та саможертви, какво ли не. А пътят на четата му, смъртта му – това няма и да се знае как е станало. „Позор ли е, или слава“. В репортаж от Борисовата градина питаха едно момиче дали знае стихотворение на Христо Ботев. „Разбира се“, каза девойчето. И запя „Тих бял Дунав се вълнува…“
Това не е негово – разбира се. По-добре стиховете му да знаем. Който и от тях да започнеш. Днес много уместно вървеше и „Кавал свири на поляна/ на поляна край горица“, „Пристанала“. Всеки, всеки негов стих. Или фейлетон. Но четата, подвигът, смъртта, Вола. Те са друго. И тия сирени, които на всеки 2 юни вият. Като при евакуация. Нещо друго трябва, ако ще се отдава такава всенародна почит. Не сирените. Изобщо без помпозности. Да не забравяме как го бе казал и написал -„умря сиромах за правда, за правда и за свобода!“ И… „стига ми тая награда“…