Month: ноември 2021

Ванката /Андонов/

Ванката /Андонов/
За девети път шефът на централното градско читалище „Братство“ Иван Андонов е преизбран / все още по волята на кмета Паунов е в сила иначе обезсиления от него принцип на „ротацията“ кой да е начело на ОбС/ за председател на ОБС Кюстендил. 29 от местните парламентаристи дали подкрепата си за Андонов. „Благодаря на колегите общински съветници за оказаното доверие. Надявам се, че ще го оправдая. Винаги съм се старал да бъда толерантен, отзивчив, старал съм се в Общинския съвет да няма политическо разделение. Мисля, че се справям със задълженията си и мисля, че върви работата в Общинския съвет, на комисиите, взаимодействието с общинска администрация е много добро“, коментира пред медии след избора Иван Андонов. Целите на Андонов през следващия мандат са общинските съветници да работят най-вече за хората, да се създават услуги, които да подпомагат гражданите, училищата и културните институти.„В изключително тежка ситуация се намираме и мисля, че от изключителна важност е Общински съвет – Кюстендил, да работи сериозно и правилно в полза на гражданите“, обясни още старият-нов председател на ОбС – Кюстендил.. Е, що за театър. Като че ли се очакваше нещо друго.  Да целува ръка на злополучната депутка за един ден Михаела Крумова /ГЕРБ/, че ако си седеше кротко тя, и досега да я пре и преизбират за председател на минипарламента. И Андонов щеше да се сгъва кротко и незабележимо на банката си. А и двамата с Михаела да целуват ръката на кмета Паунов. Че точно тях си избира. Че има и други, които биха се представили блестящо в тая подчинена роля и да стерилничат.

По Осогово

По Осогово

bty
bty
bty
bty
bty
bty
bty
burst
bty

Туристи недовостват срещу изграждан фотоволтаичен парк на 1 600 м. надморска височина в Осоговоския балкан, казаха планинари. Изсечени са около 20 декара гора и храсти на това място – под „Трите буки“ и край пътя за с.Червена ябълка. Половината панели вече са монтирани. Фотоволтаичен парк високо в планината е недопустимо, категоричен е природозащитникът от Кюстендил инж.Севделин Атанасов. Той направил питане до кмета на Общината Петър Паунов за целесъобразността на такъв обект в Балкана, но не получил отговор.
Няма съмнение, че фотоволтаикът при Трите буки се строи законно. Въпросът е принципен. Дали трябва да е в планината. Ей го полето – два вече са завършени при околъвръстния път при с.Коняво, при с.Дворище – също. Защо и планината. Ама то на Осогово какво ли не и се случва последните десетилетия. Погледнете руините от строената за луксозна база на Българските професионални съюзи на метри от Студен кладенец. Или започнатата и стигнала доникъде реновация на хижа „Иглика“. Или отдадените за пасища заградени или обозначени с електронен пастир зони, където спокойно обитават дори волове, за конете и кравите е ясно. Що за архаика е комплексът „Памука“. Занемарените няколко чешми и кътчета, изграждани с такъв трепет и любов от озеленителя кюстендилец Григор Владимиров приживе. Тъжни гледки. И май ще излязат истина приказките, че при увплението на НДСВ Осогово е разпарцелирана и продадена на частници. И не фотоволтаик, а и АЕЦ, ако иста новият собственик, може да си построи. Всичко е законно.

Ньой – кой го е еня

Ньой – кой го е еня
Станаха 102 години от приемането на Ньойския договор. И какво като станаха. Кой го е еня! Добре, че все още ги има хора като шефа на Културноинформационния център в Босилеград Иван Николов. Его неговото по повод „историческата дата“
Паметник на безумието
През гробища черни браздата минава.
Напразно: в задушница тук гори
кандилница глинена, дим се развява,
и вятър отвъдни гробове кади…
Емануил Попдимитров
Отново гробно мълчание в София, Брюксел и Белград за престъпленията на европейските „миротворци”, които в центъра на европейската цивилизация Париж, на 27 ноември 1919г., в 10,30 ч, ни осъдиха на дълга и мъчителна агония, прокарвайки границата през села, гробища, църкви, дворове, къщи, разделяйки семейства и родове. Противно на всички цивилизационни, човешки и международни закони и правила които уж гарантират правата на човека. Осъдиха ни по един чудовищен начин, без доказателства, въз основа на фалшиви обвинения за геноцид, военни престъпления и жестокости към „сръбското население” в Поморавието през Първата световна война.
Доказателства за българските престъпления няма и до днес.
Доказателствата за престъпления на тнр. победители в Първата световна война, които произволно преначертаваха границите, които доведоха до Втората световна война и до детесетгодишната югославска война, са налице. Пропагандните съчинения и фалшивите албуми на Уилям Драйтън, Арчибалд Райс, Йован Хадживасилевич, Теодор Димитриевич и др., с техните измислени статистически данни, скалъпените или събрани насила петиции, с измамите и лъжите, превърнаха мирните договори в детонатор, който взриви Втората световна война.
Точно това бяха истинските престъпления. И те нямат давност. Друг е въпросът, че не бе създаден международен трибунал, който да осъди истинските престъпници.
В един момент на отрезвяване и с огромно закъснение дори Клемансо, ги нарича „чакали на нашата победа”. Анри Пози в книгата „Войната се връща” ги нарича „мародери…които се включиха във войната само, за да претършуват труповете” и продължава: „ Успели да си осигурят послушни поддръжници в близкото обкръжение на водачите на Конференцията, най-вече между доверените хора на Уилсън и Клемансо, Пашич, Масарик, Бенеш и Брътиану, успяха изкусно да се подиграят с тях по начин, който ще остане в историята – фалшифицираха карти, подправиха документи и прибягнаха, за да се възползват от мира, до методи, присъщи на панаирджийски джамбази”.
„Цялата документация, представена от някои наши съюзници по време на мирните преговори – пише Лойд Джордж през 1928 г., – беше измамна и подправена. Решенията взехме въз основа на фалшификати.“
И на друго място: „Великите принципи на свободно самоопределение на народите и спазване на религиозните, икономическите и културните права на етническите малцинства, провъзгласени и стриктно спазвани от четирите големи съюзнически държави, бяха грубо нарушени в Централна Европа и на Балканите от малките нации, които си поделиха тленните останки на Будапеща, София и Виена. Те и досега го правят, повече от всякога.”
Естествено, от днешната дистанция от време можем да кажем, че Анри Пози наивно е вярвал на френските и английските политици, които според него са били подлъгани от балканските и централноевропейските водачи, за да останат на власт. Истината е, че цялата отговорност си е за тяхна сметка. Историята ги осъди за умишлени престъпления срещу победените и няма как да бъде другояче. Но това не понижава стойността на гражданската позиция на Анри Пози, изложена с риск за живота му. Защото само два месеца след публикуването на книгата „Войната се връща” Върховният съд в Сърбия осъжда автора задочно на двайсет години принудителен труд, а офицерската организация „Бялата ръка“ – на смърт. Получава предупреждение, че ако реши да даде показания в процеса, последвал убийството на крал Александър в Марсилия, ще бъде убит.
Яростта, с която „победителите” продължават да пазят плячката си, отрязана от живата снага на България и подхвърлена им от европейските миротворци, впечатлява и до днес. 102 години след Ньой никнат антибългарски паметници, провеждат се научно-исторически конференции, печатат се книги, защитават се научни трудове, пишат се статии срещу България, а срещу нас, българите в Западните покрайнини, се прилагат всички известни през историята методи на отнародяване и изгонване от родните предели. И то пред очите на същите тия миротворци, които ни проглушиха с учението за европейските принципи и ценности и спазването на човешките права.
Войната не само се върна, тя продължава и до днес и ще продължи и в бъдещето. Идеологиите и партиите, които водиха Първата, Втората и последната югославска война още са на власт. Военната пропаганда срещу България и българите продължава, а ние не правим нищо да се защитим. Още по-лошо, ние сме безсилни да се защитим.
На фона на „паметниците на сръбските жертви” убити от българската армия, които всяка година никнат като гъби след дъжд върху бившите български територии, ние сме безсилни да поставим една паметна плоча на българските жертви избити от сръбски мародери на 15-16 май 1917г.в Босилеград, да защитим българските военни гробове и правото си да останем българи на българска земя. И ако за забравената българска историческа памет извън границите на България и може да се намери някакво оправдание, какво да кажем за буреинясалите и забравени паметници на българска територия?
И след 102 години, Ньойската граница, или както сполучливо я нарече проф. Лозан Митев – „Берлинската стена”, пресича гробището в родното ми село, за което пак Анри Пози през далечната 1934г. пише: „Видях гробища, разделени на две… дори преполовени гробове! Главата на покойника се намира насред телената стена, краката му стърчат навън. Вълчи ями са изкопани в ковчезите… Видях български майки, чиито деца са погребани на югославска земя, да плачат на няколко метра от така скъпите за тях гробове, до които им е забранено да се доближат… Но пак донякъде имат късмет, че при копането на вълчата яма костите на скъпите покойници не са изхвърлени навън, каквото видях в Извор”.
След 102 години, българските гробове от сръбската страна, са заличени. Това е разбираемо. От българската страна все още едва устояват на забравата и стихиите, обраснали в храсталаци и запуснати, както впрочем е запусната и буренясала цялата българска политика към Западните покрайнини. И докато Европа поне се опитва да намери нова концепция за решаване на териториалните спорове между държавите чрез премахване на границите и свободно движение, ние си останахме заложници на пролетарския интернационализъм. От нас все още се иска да бъдем „мост на сътрудничество” и да си мълчим, докато двете „братски” държави газят по нашия превит гръб, за да се прегърнат под звуците на чалгата в ламтежа да печелят пари, сякаш нищо не е било. Майната й на историята, да живеят Брена и Цеца! А по това време сръбските държавници, политици, генерали, журналисти и учени от девет кладенеца вода носят да очернят образа на българските „окупатори”, да оправдаят окупацията на Западните покрайнини като „военно обезщетение”, и ако може, в новото прекрояване на границите да вземат и още „сръбски малцинства” в България.
Защо нашите сънародници продължават да си затварят очите? Ония, които пълнеха площадите да протестират срещу Ньой, вече ги няма. Техните внуци днес пълнят площадите под други, джендърски, феминистки и какви ли не други знамена. Те нямат и не ги вълнуват идеалите на техните предци и мъката и болката на техните сънародници, подложени на денационализация и възпитавани в дух на омраза и презрение към всичко българско и родно.
По повод 102 години от подписването на Ньоският диктат, призовавам национално мислещите хора в България, да намерят гробището на Анри Пози и Емануил Попдимитров, да го почистят и запазят. Ако не от национален, то поне от човешки и християнски дълг. Намира се на самата сръбско-българска граница, принадлежало е към махалата Бубраница на разделеното с Ньойската граница село Ресен, сега е към село Горно Уйно, Кюстендилско. То трябва да остане като паметник на безумието, като място за поклонение и покаяние на миротворците, поставили тлеещия огън на войната върху осквернените български гробове на едно селско гробище. с
Не са нужни пожяснения. Но все пак – гробището, за което е посветил размислите си Иван Николов, тук е символ. Имал е превид книгата на Анри Пози и стихотворението на Емануил Попдимитров, който е роден в с.Груинци, също разполовено от Ньойската граница – Граница. Но какво от това. Кой го е еня, кой.

 

 

Срив по Рила

Срив по Рила
Затвориха заведенията в град Рила заради противоепидемичните мерки и изискването за сертификат за ваксиниране. Общината не може да помогне на местния бизнес, разчита се единствено на мерките, въведени от държавата, но те явно са недостатъчни, коментират от администрацията. Освен противоепидемичните мерки има и друг фактор – предфалитното състояние на местния наркооп, довело до масовото затваряне на заведенията. Помещенията се отдавали и преотдавали, пре препродавали и т.н. Спря заради сезона и пътникопотокът към Рилскаат обител. Нещата фалират, всичко затваря. „Няма къде да изпиеш и едно кафе, да се спреш с приятел или роднина, познат.Нищо, няма нищо“, с къма коментира учителка пенсионер, нещо като почетен гражданин на Рила.
Мъка голяма. По Рила, където във всяка къща има по избите задължително бъчва с бяло и бъчва с червено вино. И където в началото на декември повече от 100 години местното дружество „Пакост“ правише празника си Кратун месец“, продължаващ до сами Трифон Зарезан. Рила, която при соца имаше 26 дирекции и шефски места, с няколко генерала в БНА и Сигурността по София, които можеха вчиско. Сега е наникъде. Срив е.

Соцпътищата

Соцпътищата
Постоянно пътуващи по скоростния път при Боснек искат пълна корекция на маркировката и обезопасавянето на участъка, където изгоря македонският автобус с 45 загинали. Трагедията с изгорелия македонски автобус не отшумява .Кой ли не си каза мнението. Дали трябва – не е важно. Реакциите са много – и сред специалистите по пътна безопасност, експертите по организацията на движението, сред пътните строители. И сред шофьорите, разбира се. Особено сред тези, които пътуват постоянно по направлението. Кюстендилецът Антонио Златковски на два-три пъти е имал същото премеждие за ПТП и е оцелял на косъм. Често пътува по направлението – и нощем, по фаталния в случая скоростен път при с.Боснек. Извадил е голям късмет, че не е пострадал.
Какво излиза. Всички виждат несъстоятелността на родната пътна инфраструктура, решавана по критериите и изискванията на социализма. На някой шеф на служба или на комитетски човек му хрумва да прави чешма. Дори и на най-неподходящото място. Готово. После пътищарите решават къде да има маркировка и каква, знаци, мантинели. И ремонтите са по соца. Прави го македонската фирма „Маврово“, каква ирония на съдбата. Какво значи скоростен път. Полумагистрала ли. Неоградено, необезопасено, не маркирано как трябва. И стой, та гледай. Трагедия като с македонците при Боснек. Соц факторите и до ден днешен си падат по показността, нещо да оставят след себе си. Крайпътните чешми и отбивки, беседки и кътове за почивка и те стават и са подходящи за този уклон.Пък после… плач и трупове!

Защо, бе, братя!

Защо, бе, братя!

bty
bty
bty
bty
bty

Административният съд в Кюстендил насрочи за януари догодина делото за затварянето на манастира „Благовещение“ край село Копиловци. Сред серия скандали между братята и сваления от тях игумен архимандрит Касиян, кметът на общината Петър Паунов затвори манастира заради неиздаден акт-16 за комплекса, изграден върху площ от около 10 декара. Явно сагата стигна и до съда, ама защо. Разправитие между братята и игумена Касиян ескалираха през пролетта, едва не се стигна до физическа разправа, а често в светата обител ходи патрулка, намесва се полицията по прокурорско разпореждане след пореден сигнал за свади между монасите. Игуменът беше прогонен, а за нов игумен беше избран йеромонах Климент. След затварянето монасите трябваше да се изнесат на фургони – макар, че отец Касиян ги подозира, че те влизат в манастира и го обитават тайно. Монасите протестират заповедта на кмета Паунов с мотива, че тя възпрепятства възможността храмът да се завърши напълно и да бъде въведен в експлоатация, като бъде издаден въпросният Акт-16. За 17 януари догодина е насрочено заседание по делото. Тогава ще бъдат изслушани шестима свидетели на двете страни по съдебния спор. Ще бъдат представени и две съдебно-технически експертизи – от инженер-конструктор и от техническо лице експерт. Спэред коментари консултант по издаването на разрешителното за строеж и изграждането на манастира е бившата НДСВ депутатка от Кюстендил Ваня Цветкова.
Защо съд, бе, братя монаси. Няма съд да ви оправи. Явно някой се е нагледал на миришещата още на вар и пресен бетон манастир. И ще го вземе. Има ли църковна инстанция да се намеси и да реши споровете и противоборствата в „Благовещение“. А и кметъ т – не става с едно затваряне. Помирение и разкаяние трябва. От двете страни. Во името на Отца и Светаго духа – знаят я молитвата.

Едва ли

Едва ли
Областният управител инж. Александър Пандурски се срещна с трима от новоизбраните четирима депутати от Кюстендилско. И ги поздрави за избирането им и изрази надежда, че, независимо от политическата принадлежност, с обединени усилия ще работят заедно за развитието на региона. Включиха се Снежана Траянска от ИТН, Христо Терзийски от ГЕРБ – СДС и Бойко Клечков от „БСП за България“.Народният представител от „Продължаваме промяната“ Георги Стамов не успя да присъства заради служебни ангажименти Важното е за област Кюстендил да работим като един екип, който защитава интересите на местните жители и се бори за реализирането на ключови инфраструктурни проекти и добри политики в региона, пожелателно се изрази областният управител.
„Благодаря ви, че откликнахте на тази покана. Трябва да знаете, че в лицето на Областна администрация винаги ще имате един коректен партньор, който има желание да работи и съдейства за реализирането на добрите политики за Кюстендилски регион“, заяви още инж. Пандурски. Той обясни, че за тези няколко месеца Областната управа е дала „зелена светлина“ на няколко проекта и е съдействала по казуси, които са били на дневен ред за решаване. Бяха обсъдени редица проблеми и въпроси, касаещи общините от Кюстендилска област. Бе коментирано и значението на големите инфраструктурни проекти, които трябва да се реализират, за да се даде тласък на местната икономика. Поставена бе и темата за подкрепа на малкия и среден бизнес, но също така и търсенето на начин за привличане на големи инвеститори. „Разчитаме на вас да привлечете такива инвеститори. Имаме подходящи терени и имоти в областта, които биха могли да се използват за реализирането на големи инвестиции“, заяви още инж. Пандурски. И все такива „ала-бала“ неща.
Веднага е ясно, че нищо не може да се чака от кюстендилските депутати. Ама нищо. Най-много да се съберат на празника „Кюстендилска пролет-2022г“, ако се проведе на живо /дано епидемията да е отминала, дано !/. Едва ли някой от тези четиримита ще се обади в парламента, поне да пита нещо. Може би Снежанка Траянска, чисто по женски едва ли ще се сдържи. А човекът на Продължаваме проманята. Той пък и не е и дошъл на срещата. Абе.. И още нещо. Едва ли някой от участвалите в приема на областния управител е рачоарован или отчян от комунизма. Така, че…Какво да чакаме!

 

Да избираме наистина

Да избираме наистина
79-годишният Васил Костадинов от Кюстендил е възмутен, че нямаше как да може да гласува на балотажа в неделя, след като преди седмица счупил крак, сега е на домашно лечение и е обездвижен – както наредили докторите, а от Общината и РИК му казват, че не може да бъде посетен от подвижна урна, защото не е подал заявление до 8 ноември. Такъв бил срокът. Ако си беше счупил крака /да пази бог!/ на 7 ноември, щеше да се класира за пред подвижната урна. Ако и от болницаат подадежше заявление същия ден. Костадинов бил член на секционна комисия в близкото с.Скриняно за вота на 14 ноември. Навреме се обадил да сложат на неговото място от резервите. Сега двамата със съпругата му са у дома, трудно подвижни, но не са карантнирани и затова подвижната урна не стигна до тях.
Пълни тъпотии .За Швейцария се знае, че освен страната на банките, на шоколада и кравата Милка пр. е и страната на референдумите. При това всеки може да гласува в първата секция и урна, пред която се озове. Гласът му се зачита – нищо, че е „Сульо Пульо“. А при нас – не може и не може. Как му е сега на дядо Васил. Ами, ако партията му го привика, че не е сложил рамо на Румен Радев. Какво става? Време е за избираме истински. И най-после да има един умен Избирателен кодекс. Всеки да може, всеки.

Що за вълнения

Що за вълнения
Все още кюстендилци гадяаят кой е четвъртият им депутат след вота на 14 ноември, все още не е ясно дали водачът на листата на Има такъв народ – Виктория Василева, от кой избирателен район ще влезе в парламента – от Кюстендил или от Благоевград. Така шанс да стане депутат има и кюстендилката Снежана Траянска, която е втора в листата на Слави Трифонов. По един мандат взимат ГЕРБ СДС, Продължаваме Промяната, БСП и „Има такъв народ“. При тях всичко е ясно и няма изненади. За трети пореден път тази година депутат става бившият вътрешен министър Христо Терзийски от ГЕРБ, за втори пореден път влиза банкерът от БСП Бойко Клечков, Георги Стамов, чието семейство са кюстендилци, но той работи и живее в София от Продължаваме промяната – той за първи път. От ръководството на „ Има такъв народ“ трябва да решат дали водачът на листата Виктория Василева ще стане депутат от 10 МИР-Кюстендил, или от Благоевград.Същевременно втората в листата на партията на Слави Трифонов Снежана Траянска, която има счетоводна къща в Кюстендил, дали на шега, или наистина ще стане, коментирала пред приятели, че вече е депутат. Това ще се знае окончателно дали е така в неделя. „Тя си е такава, говори си ги“, отбелязват някои от местните обществени тартори.
Абе, говори си ги. Що за вълнения са това. Едва ли има и 50 кюстендилци, които да се сещат коя е Снежан/к/а Иванова. И още 50-60, които да се сещат коя беше Михаела Крумова /ГЕРБ/, а тя за кратко седя и в парламента. Пък и д-р Галина Таваличка, и тя беше на парламентарната банка – и нея я знаят стотина от пациентите и. Няма политическа биография, имидж на активист, лидер. Нито една от тях. Веднага някои ще възразят. Ами Елка Анастасова, Ваня Цветкова /НДСВ/ , Радостина Чеканска от Дупница /ГЕРБ/ да не би да бяха толкова изавени, харизматични, имиджови жени.Ами. Затова що за вълнения са да се обявишэ предварително, че вече си станал!