Спасявания
Седемдесет и девет години от спасяването на българските евреи бяха отбелязани днес в Кюстендил – града, от който, така се счита, през март 1943 год. започва акцията, спасила от депортиране към 50 хиляди жиевещи по това време в пределите на страната евреи. Бяха положени венци и цветя на паметника на подпредседателя на Народното събрание тогава Димитър Пешев в центъра на града.

Кметът Петър Паунов и от общинската администрация, от областната управа, от обшествени и политически организации, граждани почетоха с минута мълчание делото на петимата кюстендилци, от които тръгва акцията по спасяването на българските еврери – Димитър Пешев, Владимир Куртев, Асен Суйчмезов, Петър Михалев и Иван Момчилов. По-късно беше открита паметна плоча на къщата, където е живял един от кюстендилската група на Димитър Пешев – Иван Момчилов.
Така се прави на всеки 9 март последното десетилетие. От меикрофоните се чуват патетични думи кое как е станало. И на всяко отбелазване се получават и някакви разминавания. Кой при кого отишъл, кой какво разпоредил, как е спряно депортирането. Ето, Иван Момчилов ходил при кума си генерал Никола Жеков, да моли и него. Защо не – в България все така става, да се уреди с наши хора. Но защо ли, като се върнал в Кюстендил, на Момчилов чупили нощи наред прозорците и цапали фасадата на къщата му. Състрадателни и благодарни евреи ги чистели и поправяли. Ама кой ги е чупил. В делегацията, която тръгнала да иска от Димитър Пешев спасяването на българските евреи, имало записани 44-ма, с влака заминали – четирима. Кои са останалите и защо не са заминали. Същото време и в Пловдив имало акция по спасяването. В Норвегия пък ги карали с бели автобуси /сега и в Украйна се опитват така/. Изобщо – който и да заговори по темата, изкарва някакво „ново“ спасяване на евреите. Не е ли време да се каже окончателно – така стана спасяването. И точка. Да няма спасявания.