Не ме беше страх… Болеше ме само
С поклонение пред паметника и на улицата, която носи неговото име, в Кюстендил отбелязаха 36 години от гибелта на алпиниста Людмил Янков, един от участниците в експедицията ни „Еверест-84“, поет, автор на няколко книги с поезия и проза и за призванието на хората, изкачващи върховете в планината и живота. Людмил Янков и свръзката му Стоян Наков загиват под връх Камилата в Рила на 17 април 1988 г. при тренировъчно изкачване в подготовка на българската експедиция до връх К-2, която така и не беше осъществена. Роден е в Перник, но изцяло е свързан с Кюстендил, където е било семейството му, където работеше, а сега живее с жена си и двете си деца синът му Людмил Янков младши. По-малко хора – този път. Бяха областният управител Александър Пандурски, председателят на Общинския съвет Димитър Велинов, група от Туристическо дружество „Осогово“, роднини и приятели, граждани, ученици. Туристическият хор „Осоговско ехо“ изпълни песен, посветена на алпиниста. Прозвуча архивен запис, запечатал гласа на Людмил Янков, който по-късно беше удостоен за почетен гражданин на Кюстендил. „Аз знам, че върховете нямат край. Върховете са безброй. Че човек може да изкачи хиляди върхове, още стотици хиляди ще останат неизкачени. Но това не са само планински върхове, каквито ги разбираме в най-точния смисъл. Върховете са навсякъде около нас – върхове в спорта, върхове в училището, върхове в игрите, върхове в приятелството. Един истински приятел, спечелен за цял живот – това е един връх, който остава винаги зад теб“..
Написаното остава, алпинист пише: „Дълго летях… Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан… Не ме беше страх… Болеше ме само… Болеше ме много. Скалните прагове късаха от мене децата ми… Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца… Нямаше време… Стремглаво летеше срещу мене Снегът. Летях със снежния прах срещу бялата твърдост на Земята… На скалните прагове останаха скъпите спомени… Долу, на бялата преспа, падна безжизнено, чуждо, грозно и черно петно. Гледах от последния зъб с удивление, страх… Оставах без лице, без костюм и без грим. Без човешката черупка оставах завинаги тука. Без град, топлина, без приятели, без светлина… Оставах гол, сам и далечен…“.
Минута мълчание в памет на Людмил Янков, за Стоян Наков и Стамен Станимиров. „Човек губи цял живот по нещо. Не е жалко, че накрая ще загуби и живота си, стига да запази вярата в смисъла на това, което прави всеки ден“. Няма ги тия, що се натиската да са все до него, като беше се върнал от Хималаите април-май 1984-а. За някоя своя облага и интерес техен си. И добре, че не идват на минутата мълчание. Да не я загрозяват и обезсмислят!