dav
dav
dav

В неделя, погледът ми напразно търси някой случаен минувач в центъра на Босилеград. Отнякъде ме сполитат цитати на Имануел Кант, който в „Критика на чистия разум” твърди, че „съзнанието на хората определя тяхното битие”, и Карл Маркс, който твърди точно обратното, че „не съзнанието на хората определя тяхното битие, а напротив, тяхното обществено битие определя тяхното съзнание”. Расъждавайки върху същността на спора, в спомените ми се появява образа на майка ми, която, без да беше чувала за Кант и Маркс, простичко обясняваше житейските несгоди с думите, „дете, всичко ни е от акъл”. Давам си сметка, колко е била права.
Сегашната социално-икономическа и демографска катастрофа на Босилеград се дължи именно на тази, съзнателно отглеждана и възпитавана по времето на самоуправителния социализъм, колективна глупост и морална поквара. Когато социалистическата система се срина под собствената си тежест, нейните възпитаници не само не бяха способни да се вземат в ръце и да се погрижат за себе си и за обществото, а продължиха да разсъждават с прийомите от миналото и да обикалят с канчетата около общинския казан. На местните избори през 2004 година, когато улиците на Босилеград все още бяха пълни с хора, на листата на Демократичния съюз на българите от 31 кандидати за общински съветници, 17 бяхме с висше и с високо образование. Загубихме катастрофално от сегашните управляващи които на листата нямаха нито един висшист. В ценностната система на средностатистическия босилеградчанин пощальоните, които им носеха пенсиите, горските, които им разрешаваха да крадат в селската мера, магазинерите, които им даваха вересия, контрабандистите на границата, „поверениците” на БИА и пр., бяха предпочитани пред учителите, поетите, журналистите, историците, инженерите, селскостопанските специалисти, икономистите, юристите и пр. Още тогава разбрах, че югокомунизмът трайно е увредил съзнанието ни и че това съзнание само след едно поколение окончателно ще съсипе и битието ни.
От друга страна, въпреки мащабната културно-просветна и обществена дейност, която развивахме в КИЦ-а, благодарение на която децата всяка година отиваха на море, а младите отиваха да следват в България на държавна поръчка, въпреки масовото придобиване на българско гражданство, благодарение на което получаваха нов шанс за живот, модернизирането на возния парк, въпреки медицинската помощ и богатите културни програми – босилеградчани от избори на избори, преизбираха управлението, което систематично опустошаваше общината и караше собствените им деца да бягат, за да не се върнат никога вече. Сръбските патриоти (от български произход), продължаваха да ни оплюват и да водят война срещу КИЦ-а и България. КИЦ-ът беше мишената, върху която те се упражняваха в супер-сръбски патриотизъм и печелеха политически дивиденти и бонуси в Белград. Водеха акция след акция за компрометиране и закриване на КИЦ-а и само благодарение на това, че имаше и свестни хора, които ни подаваха изпреварващи информации, можехме да разиграваме успешни спасителни ходове.
През тия две десетилетия бях свидетел на такива морални падения, от които се погнусих от дън душа. Хора, които багодарение на КИЦ-а изкараха висшето си образование в България, или дължат живота си на животоспасяващите операции, които им уреждахме на софийските клиники, после с чиста съвест подписваха и изпращаха подписки в държавните институции в София, с които искаха закриването на КИЦ-а! Тия подписки още на другия ден се връщаха на бюрото ми, и само аз знаех що за хора са съгражданите, с които всеки ден се срещах и които понякога влизаха при мен, сякаш нищо не е било.
След две десетилетия игра на котка и мишка със сръбските служби и продажния кмет, КИЦ-ът все пак оцеля. Босилеград, за съжаление, не можа. Не защото не можеше да бъде спасен, а защото самите босилеградчани го предадоха в ръцете на най-големия си враг – зловещите останки от някогашната УДБ-а и консервативния великосръбски национализъм. След разпадането на Югославия се разпадна и икономиката в Босилеград и остави хората без работа. Имаше не малко шансове икономиката да се трансформира и отново да се изправи на крака, градчето да се модернизира и да живне, а малкото преостанали жители да си изкарват препитанието у дома вместо да го търсят на строителните площадки в България и Западна Европа.
С малко повече разум и добра воля, границата от наше проклятие можеше да се превърне в средство за устойчиво развитие. От време на време в Босилеград идваха инвеститори, привлечени от празните хали и работната ръка и искаха да приватизират. Скоро се убедих, че няма да им позволят. Не само защото пренареждането на капитала можеше да освободи хората от феодалната зависимост от кмета, а и защото можеше да застраши целите на великосръбската завоевателска политика – етническото прочистване на района.
Пред тази цел, падаха всички наши мечти и блянове, за някои от които все още съжалявам. По това време положихме не малко усилия за популяризиране на монументалната църква „Св. Троица” в с. Извор. Тя е значителен културно-исторически и православен паметник. От тук в началото на 19 век е започнало българското Възраждане на Краището. Защо от тук, в началото на 21 век, да не тръгне и второто, европейско възраждане на Краището?По това време в Босилеград през лятото седмично идваха по два, понякога и повече автобуси туристи от България и освен паметника на Левски, нямаше какво друго да видят. Мечтаехме за реконструкцията и реставрацията на тази забележителна църква, която можеше да стане значителна туристическа дестинация и да даде силен тласък на туризма, търговията и ресторантьорството в Босилеград. За целта трябваше да се уреди центърът на Извор, да се асфалтира пътят до селото, а защо не, да се открие и ново ГКПП на „Славчето”. По тоя начин Босилеград и Трекляно можеха пряко да се свържат и още да се съкрати пътя до София. Църквата в Земен, църквата в Извор, Власинското езеро и девствената природа на Краището можеха да се превърнат в привлекателно място за почивка на жителите на близките български и сръбски градове.Скоро около тази идея се обединихме доста хора. Знаещи и можещи, почнаха съвсем безкористно да се ангажират за реализацията на тази идея.Един много студен зимен ден нашата приятелка архитект Татяна Немска с един свой колега дойдоха от София и цял ден снимаха, мериха и изчисляваха в Изворската църква. На базата на това Сдружението на архитектите в София, съвсем безвъзмездно, направи технически план на църквата, подписан от архитект Димитър Гочев, специалист по църковна архитектура. На базата на този план местните строителни инженери направиха и финансов план.
Вече кроехме планове как да съберем необходимите средства и даже как да възстановим вътрешните и външните стенописи. Нашите приятели от Дирекция „Вероизповедания” към МС, „13 века България”, БНТ, Художествена академия – всичките даваха съвсем конкретни и реалистични предложения. Само ние си знаехме каква жестока съпротива ще срещнем в лицето на кмета на Босилеград и епископа на Вранска епархия Пахомий. Много хора в София това не го разбираха.
За мъртвите или добро, или нищо. По това време директорът на НИМ и министър без потрфейл отговарящ и за българите в чужбина, проф. Божидар Димитров, често идваше в Босилеград и явно беше попаднал под влиянието на „зелник дипломацията” на кмета. От своя страна, той му беше отворил вратите на държавните институции в ДАБЧ, Министерството на образованието, Министерството на правосъдието, ВМА, Столична община и даже на Правителството. Имахме приятели навсякъде и, общо взето, знаехме съдържанието на клеветите които кметът ръсеше на едро срещу КИЦ-а. Скоро обаче почувствахме, че под негово влияние примката около КИЦ-а започна да се затяга, а отношенията ни с него се изостриха. Една сутрин, тъкмо бях дошъл на работа, и на стълбите пред КИЦ-а се сблъсках с проф. Божидар Димитров. Разбира се, седнахме и веднага започнахме тежката тема – отношенията ни с кмета. Веднага разбрах, че той е дошъл с намерението да ни „сдобрява”. Обясних му, че това не е личен, а чисто идеологически спор – между провеждания от кмета консервативен великосръбски национализъм, чиято крайна цел е Босилеградско да бъде обезбългарено и обезлюдено, и защитаваните от нас национални и европейски ценности, чиято крайна цел беше Българското малцинство в Сърбия да получи статус на едно европейско малцинство в интерес на неговото оцеляване и всестранно материално и културно развитие, нови българо-сръбски отношения и членството на Сърбия в ЕС.
Обяснявах му, че това не е най-добрата и политически печеливша, но в дадените обстоятелства е единствено възможна позиция, от която могат да се защитават интересите на българите. Той се опитваше да ми обясни, че и кметът бил българин, че бил легитимно избран и че трябвало да работим заедно с него. „Заедно, за какви цели? – попитах го и добавих – за неговите или за нашите? Ако кметът е готов да работи за българщината и да пусне българските инвеститори в Босилеград – съгласен съм”. Мигновено разбрах, че той, професорът, е попаднал под влиянието на един тарикат кмет, просто защото се харесват и си подхождат, че той не разбира и не вярва на моите обяснения и че този разговор е излишен. Бързо се овладях и обърнах подхода. „Добре – казах му – нека да оставим тия дълбоки анализи. Хайде, вие като авторитетен човек, който помагате и вярвате на кмета, опитайте се да го убедите да направим нещо практично и полезно за общината, за Изворската църква”. Запознах го с нашия проект и със стъпките, които бяхме направили. Наблегнах на икономическите ползи, на увеличението на пътникопотока между Босилеград и България, показах му плановете и споделих идеите за набиране на необходимите средства за реконструкция и реставрация на църквата. Това вече го заинтересува и ме попита дали съм готов да се съберем на една среща при кмета и да обсъдим тази идея. „Да, ако и вие сте там – казах”.
След десетина дни, проф. Божидар Димитров ми каза по телефона, че е уговорил среща при кмета и ще ме очакват да се видим да поговорим за съдбата на църквата. Реших да изиграя и този коз, не защото се надявах на успех, а заради започнатия разговор с проф. Божидар Димитров, който така и не разбра с кого си имаше работа. В уговорения час, заедно с колегите Радко Стоянчов и Александър Димитров, бяхме пред кметската канцелария. Кметът се правеше на много зает и ни остави да го чакаме двайсетина минути. Знаех за този негов полицейски маниер, с който изнервяше и убиваше самочувствието на посетителите си, но не почувствах нищо освен презрение и вътрешен смях. Най-после влязохме в задимената канцелария. Професорът беше напълнил пепелника с фасове, от което разбрах, че преди да влезем ние, двамата дълго време са си говорили. Кметът ни предложи кафе, прекъсваше ни и водеше дълги, неуместни и шумни разговори по телефона. Накрая ми дадоха думата, разтворих плановете и почнах да защитавам проекта. Кмета нетърпеливо се въртеше на креслото и едва ли чуваше и разбираше за какво говоря, но когато споменах стойността на проекта – 136 000 евро, той подскочи, разрови рошавата си фризура и почна да ругае – че това са много пари, че сме мошеници, че ще откраднем парите, че той няма да участва в това, че Общинската строителна дирекция щяла да поправи църквата за много по-малко пари и пр. и пр. Проф. Димитров пушеше цигара след цигара и видимо се чувстваше неприятно под моя въпросителен поглед. Събрахме си плановете и напуснахме общината. Това беше последното ми влизане при кмета. За пореден път се убедих, че под управлението на този човек в Босилеград не може да се направи нищо свестно и устойчиво и че неговата стратегия не е да строи и развива, а да досъсипе родния ни град.
В крайна сметка, дирекция „Вероизповедания” към МС след няколко години прехвърли събраната сума от 20 000 евро на общината, с която Изворската църква беше позакърпена и така приключиха нашите мечи и планове за Извор като второ възраждане на Краището през 21 век.
Някъде по това време, една група български туристи бяха напръскани със сълзотворен гас в ресторант „Моника”. От съображения за сигурност приятелската туроператорска фирма вече не ги доведе в Босилеград. Автобусите с български туристи се пренасочиха към Власинското езеро, където Власинските хотели и ресторанти и Сурдулишка община и до днес добре печелят от тях.
В Босилеград, кафенетата в центъра стоят празни. Магазините, също. А в неделя, погледът ми напразно търси случаен минувач в центъра на Босилеград.

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.