Кръвта остава

Кръвта остава

Намаляване на кръводарителите, но и на нуждаещите се от кръвопреливане пациенти, отчитат от кръвна станция в болницата в Кюстендил. Спрямо нуждите са винаги и броят на донорите, казва д-р Десислава Илиева, шеф на отделението по трансфузионна хематология на болницата в Кюстендил, което снабдява с кръвни продукти и дупнишките болници. Д-р Илиева отчете като положителни акциите в община Кюстендил, където са се отзовали 15 човека, при 4 през миналата година, както и тази по покана на Ротари клуб в Дупница. За Денят на семейството е планирана акция по безвъзмездно кръводаряване по покана на община Дупница. “Не бих казала, че се е повишила обществената култура. Редовните, безвъзмездни донори си идват регулярно. По-скоро при един зов, както преди години при един пожар в Кюстендил, се отзоваха много, след това броят им спадна. Културата за кръводаряване се създава още на училищната скамейка, а там пропуските са огромни. В българската образователна система тази тема не е застъпена. В Кюстендил се оттегли незнайно защо и БЧК, констатира докторката Илиева.
Как няма да намалява и едното и другото – и кръводарителите и нуждаещите се. Та областта се стопява с около 2 500 души за година. Регионът се обезкръвява. И да не дава бог да ти се налага кръвопреливане – или на близък. Доста ще се усучеш накрая пак ще опреш до щедрите цигани, които се навъртат наблизо. Но и сред тях взеха да отпадат донори – заради прекарани хепатити, венерически усложнения, изобщо контингентът намалява. А цените растат – до 100 лева за банка, иначе мургавите не скланят. Но и когато дадат, системата е толкова неясна. Наскоро наш близък имаше нужда от 3 банки в частна болница. Изпратиха чантата с исканата „суровина“ и уверение, че кръвта е дадена в съответния град. Само, че в областната болница може да я отпуснат и изпратят. Разкарвания, разкарвания. Болният стене и пъшка, а въртележката докъде да пропътува спасителната за него банка кръв, го решават болничните чиновници. При това всичко е скъпо – изследванията за съвместимост например са почти 200 лева. А болният бере душа. А тичащите да го спасяват мъкнат ли мъкнат едра празна чанта и плащат ли плащат – за всичко. Какво да кажат кръводарителите. Или така често струпващите се пред кръвните центрове миньори, изобщо работници, когато стане нещо лошо с техен колега. При социализма да започнеш шофьорски курсове, искаха да си дал кръв. При започване на работа – кажи-речи, също. Като студенти. В казармата – под строй. Сега полу-полу доброволно е. Къде отива тая кръв? Никой не ти казва. Но се знае – кръвта остава, само прелятата – не.