Ден: 28.11.2021

Ньой – кой го е еня

Ньой – кой го е еня
Станаха 102 години от приемането на Ньойския договор. И какво като станаха. Кой го е еня! Добре, че все още ги има хора като шефа на Културноинформационния център в Босилеград Иван Николов. Его неговото по повод „историческата дата“
Паметник на безумието
През гробища черни браздата минава.
Напразно: в задушница тук гори
кандилница глинена, дим се развява,
и вятър отвъдни гробове кади…
Емануил Попдимитров
Отново гробно мълчание в София, Брюксел и Белград за престъпленията на европейските „миротворци”, които в центъра на европейската цивилизация Париж, на 27 ноември 1919г., в 10,30 ч, ни осъдиха на дълга и мъчителна агония, прокарвайки границата през села, гробища, църкви, дворове, къщи, разделяйки семейства и родове. Противно на всички цивилизационни, човешки и международни закони и правила които уж гарантират правата на човека. Осъдиха ни по един чудовищен начин, без доказателства, въз основа на фалшиви обвинения за геноцид, военни престъпления и жестокости към „сръбското население” в Поморавието през Първата световна война.
Доказателства за българските престъпления няма и до днес.
Доказателствата за престъпления на тнр. победители в Първата световна война, които произволно преначертаваха границите, които доведоха до Втората световна война и до детесетгодишната югославска война, са налице. Пропагандните съчинения и фалшивите албуми на Уилям Драйтън, Арчибалд Райс, Йован Хадживасилевич, Теодор Димитриевич и др., с техните измислени статистически данни, скалъпените или събрани насила петиции, с измамите и лъжите, превърнаха мирните договори в детонатор, който взриви Втората световна война.
Точно това бяха истинските престъпления. И те нямат давност. Друг е въпросът, че не бе създаден международен трибунал, който да осъди истинските престъпници.
В един момент на отрезвяване и с огромно закъснение дори Клемансо, ги нарича „чакали на нашата победа”. Анри Пози в книгата „Войната се връща” ги нарича „мародери…които се включиха във войната само, за да претършуват труповете” и продължава: „ Успели да си осигурят послушни поддръжници в близкото обкръжение на водачите на Конференцията, най-вече между доверените хора на Уилсън и Клемансо, Пашич, Масарик, Бенеш и Брътиану, успяха изкусно да се подиграят с тях по начин, който ще остане в историята – фалшифицираха карти, подправиха документи и прибягнаха, за да се възползват от мира, до методи, присъщи на панаирджийски джамбази”.
„Цялата документация, представена от някои наши съюзници по време на мирните преговори – пише Лойд Джордж през 1928 г., – беше измамна и подправена. Решенията взехме въз основа на фалшификати.“
И на друго място: „Великите принципи на свободно самоопределение на народите и спазване на религиозните, икономическите и културните права на етническите малцинства, провъзгласени и стриктно спазвани от четирите големи съюзнически държави, бяха грубо нарушени в Централна Европа и на Балканите от малките нации, които си поделиха тленните останки на Будапеща, София и Виена. Те и досега го правят, повече от всякога.”
Естествено, от днешната дистанция от време можем да кажем, че Анри Пози наивно е вярвал на френските и английските политици, които според него са били подлъгани от балканските и централноевропейските водачи, за да останат на власт. Истината е, че цялата отговорност си е за тяхна сметка. Историята ги осъди за умишлени престъпления срещу победените и няма как да бъде другояче. Но това не понижава стойността на гражданската позиция на Анри Пози, изложена с риск за живота му. Защото само два месеца след публикуването на книгата „Войната се връща” Върховният съд в Сърбия осъжда автора задочно на двайсет години принудителен труд, а офицерската организация „Бялата ръка“ – на смърт. Получава предупреждение, че ако реши да даде показания в процеса, последвал убийството на крал Александър в Марсилия, ще бъде убит.
Яростта, с която „победителите” продължават да пазят плячката си, отрязана от живата снага на България и подхвърлена им от европейските миротворци, впечатлява и до днес. 102 години след Ньой никнат антибългарски паметници, провеждат се научно-исторически конференции, печатат се книги, защитават се научни трудове, пишат се статии срещу България, а срещу нас, българите в Западните покрайнини, се прилагат всички известни през историята методи на отнародяване и изгонване от родните предели. И то пред очите на същите тия миротворци, които ни проглушиха с учението за европейските принципи и ценности и спазването на човешките права.
Войната не само се върна, тя продължава и до днес и ще продължи и в бъдещето. Идеологиите и партиите, които водиха Първата, Втората и последната югославска война още са на власт. Военната пропаганда срещу България и българите продължава, а ние не правим нищо да се защитим. Още по-лошо, ние сме безсилни да се защитим.
На фона на „паметниците на сръбските жертви” убити от българската армия, които всяка година никнат като гъби след дъжд върху бившите български територии, ние сме безсилни да поставим една паметна плоча на българските жертви избити от сръбски мародери на 15-16 май 1917г.в Босилеград, да защитим българските военни гробове и правото си да останем българи на българска земя. И ако за забравената българска историческа памет извън границите на България и може да се намери някакво оправдание, какво да кажем за буреинясалите и забравени паметници на българска територия?
И след 102 години, Ньойската граница, или както сполучливо я нарече проф. Лозан Митев – „Берлинската стена”, пресича гробището в родното ми село, за което пак Анри Пози през далечната 1934г. пише: „Видях гробища, разделени на две… дори преполовени гробове! Главата на покойника се намира насред телената стена, краката му стърчат навън. Вълчи ями са изкопани в ковчезите… Видях български майки, чиито деца са погребани на югославска земя, да плачат на няколко метра от така скъпите за тях гробове, до които им е забранено да се доближат… Но пак донякъде имат късмет, че при копането на вълчата яма костите на скъпите покойници не са изхвърлени навън, каквото видях в Извор”.
След 102 години, българските гробове от сръбската страна, са заличени. Това е разбираемо. От българската страна все още едва устояват на забравата и стихиите, обраснали в храсталаци и запуснати, както впрочем е запусната и буренясала цялата българска политика към Западните покрайнини. И докато Европа поне се опитва да намери нова концепция за решаване на териториалните спорове между държавите чрез премахване на границите и свободно движение, ние си останахме заложници на пролетарския интернационализъм. От нас все още се иска да бъдем „мост на сътрудничество” и да си мълчим, докато двете „братски” държави газят по нашия превит гръб, за да се прегърнат под звуците на чалгата в ламтежа да печелят пари, сякаш нищо не е било. Майната й на историята, да живеят Брена и Цеца! А по това време сръбските държавници, политици, генерали, журналисти и учени от девет кладенеца вода носят да очернят образа на българските „окупатори”, да оправдаят окупацията на Западните покрайнини като „военно обезщетение”, и ако може, в новото прекрояване на границите да вземат и още „сръбски малцинства” в България.
Защо нашите сънародници продължават да си затварят очите? Ония, които пълнеха площадите да протестират срещу Ньой, вече ги няма. Техните внуци днес пълнят площадите под други, джендърски, феминистки и какви ли не други знамена. Те нямат и не ги вълнуват идеалите на техните предци и мъката и болката на техните сънародници, подложени на денационализация и възпитавани в дух на омраза и презрение към всичко българско и родно.
По повод 102 години от подписването на Ньоският диктат, призовавам национално мислещите хора в България, да намерят гробището на Анри Пози и Емануил Попдимитров, да го почистят и запазят. Ако не от национален, то поне от човешки и християнски дълг. Намира се на самата сръбско-българска граница, принадлежало е към махалата Бубраница на разделеното с Ньойската граница село Ресен, сега е към село Горно Уйно, Кюстендилско. То трябва да остане като паметник на безумието, като място за поклонение и покаяние на миротворците, поставили тлеещия огън на войната върху осквернените български гробове на едно селско гробище. с
Не са нужни пожяснения. Но все пак – гробището, за което е посветил размислите си Иван Николов, тук е символ. Имал е превид книгата на Анри Пози и стихотворението на Емануил Попдимитров, който е роден в с.Груинци, също разполовено от Ньойската граница – Граница. Но какво от това. Кой го е еня, кой.